Автор: Емил Бонев, клиничен психолог
Гневът – сладък и горчив
“Искам да не избухвам толкова лесно!”. Това разбира се е възможно, но не и лесно.
Има няколко причини проблемите, свързани с гняв, да се отработват по-трудно и продължително, отколкото за останалите негативни емоции поотделно.
Както всички емоции – негативни и позитивни – гневът има адаптивна стойност. Той ни служи за нещо важно. Нашият гняв може да ни подскаже кога някой нарушава границите ни и да ни даде сила да ги защитим. Може да ни даде и сила да се борим, когато това е необходимо – физиологическа и психическа. Забелязва се лесно и може да подскаже не само на нас, но и на отсрещната страна, че е нарушила нашите граници и е хубаво да не го прави повече.
По някакъв начин гневът също ни “пази” и от другите негативни емоции – от някакъв страх, тъга, вина или срам, каквито често откриваме под него. Често, когато той отмине, се сблъскваме с такава по-неприятна емоция, която “седи отдолу”.
Ненужният гняв или гневът в по-големи дози обаче руши и убива – той ни взема много повече, отколкото дава. Той руши нас физически – прекомерният гняв буквално убива човек. Изключително надежден предиктор е на сърдечно-съдови проблеми и заболявания (цитат Тирел). Когато не е изразен, той може да води до безкрайни руминации, а когато е изразен – до опасни последици, дори затвор. Нашата раздразнителност и ярост може да отблъсне близки, приятели и изобщо – хората – от нас. За съжаление е твърде лесно, дори приятно, да прекрачим дозата “полезен” гняв, да отидем и останем дълго в тази опасна зона.
Едно различно неприятно (?) усещане
Гневът е доста различен от другите негативни емоции.
Може би особено важна отличителна черта е, че той ни се услажда. Когато е гневен, човек се чувства праведен, изпълнен с енергия и силен, не се колебае в оценката си и гледната си точка. Гневът може да ни кара да се чувстваме важни – другите внимават около нас, съобразяват се какво правят и говорят, за да не ни ядосат. Чувството често е свързано с мисли и руминации за отмъщение, при които активно работят допаминовите пътеки – както по време на секс или след употреба на алкохол или наркотици.
За разлика от останалите негативни емоции (отвращение, тъга, срам и др.) той привлича, кара ни да настъпваме, да се приближаваме към обекта на нашия гняв.
Всичко това работи за една позитивна обратна връзка, при която учим да се да се ядосваме заради кратковременно облекчение и удовлетворение, които това ни дава. Възможно е да се завърти един порочен кръг, в който ние научаваме, и дори свикваме, да се гневим често, въпреки множеството негативни последици, които това ни носи.
Друга отличителна черта на гнева е изключително бързото му настъпване. Гневът е възможно да е пред-когнитивен – т.е. да настъпи така мигновено, че да няма време за разсъждения и мислене. Веднъж разгневени, ставаме – с една дума – глупави. Светът е черно-бял и няма място за нюанси – например някой е изрод, чудовище, изцяло виновен за нашето страдание. Това “примитивно” мислене е обусловено от патърна на физиологична активност в мозъка. Амигдалата е изключително активна и части от префронталния лоб и някои други, намиращи се в дясното полукълбо на мозъка са “блокирани” от нейните сигнали. Амигдалата, най-общо, е един по-примитивен дял в мозъка, отговорен за голяма част от емоционалния ни живот и способен да инхибира или потиска висшите дялове в мозъка – тези, които “мислят” в перспектива, абстрактно и могат да налагат воля над примитивните ни желания. Обратното също е вярно – висшите дялове са способни да притъпят реакцията на амигдалата. Тя обаче, поради силен еволюционен натиск свързан с оцеляването, се включва първа, потискайки ги и давайки начало на ред биохимични реакции, които отприщват адреналин, андрогени и кортизол – хормони и невротрансмитери отговорни за нашите стресови реакции от тип “бий се или бягай”. Моментът в който ние сме гневни и праведни настъпва преди момента, в който обмисляме съзнателно ситуацията.
Една специфика, с която професионалистите се сблъскват е, че работата с гняв е работа с не с една, а с две емоции. Под гнева почти винаги седи нещо друго, нещо дълбоко. Много ясни примери могат да се видят в интимните връзки или близките контакти с роднини. Когато се гневим на нашата половинка, например заради това, че се е забавил(а) без да се обади, отдолу обикновено седят страхове (“нещо лошо се е случило”, “дори и да не се е, аз вечно ще се тревожа”), тъга (“не съм обичан”, “на него/нея не й пука за мен”) или някаква друга дълбока емоция и съответните мисли. Ако работим само върху гнева тъгата или стахът ще останат. Ако работим само върху страха или тъгата, гневът ще остане. Налага се да работим върху двете.
Един начин, по който е възможно да се концептуализира това е една нестабилна атрибуция на вината (цит по Реймънд Ди Джузепе). Например и при проблеми с гнева, и при депресивни състояния можем да имаме едно много генерализирано мислене (“всичко е много кофти и винаги ще бъде”), но като човек е гневен другите са намерени за виновни, а като е тъжен, виновен или засрамен – вината е в него.
Легенда за вентилирането
Хората, които се гневят, често поддържат този свой навик и чрез “вентилиране”. Една особено популярна легенда е, че вентилирането помага да намалим натрупания гняв. Това не съответства на истината. Вентилирането по-скоро действа в обратна посока. То ни поддържа физиологично възбудени – едно състояние, което е характерно и за ядните ни изблици. По този начин двете се подклаждат взаимно. Освен това се формира навикът когато се разгневим, мигновено да търсим и поддържаме такава физиологична възбуда и да действаме – нещо, което може да доведе до това да прибягваме до физическа агресия, с всики последствия за нас и другите, които това носи.
Легендата за вентилирането, за “изпускането на парата”, е възможно да идва от ерата на психодинамичните теории, създавани във време, когато парният двигател и механиката са имали водеща роля и в развитието на света, и в научните обяснения за него – психодинамичните теории напомнят на един физичен модел, в който различни сили се противопоставят и са в динамично равновесие, а при потискане – избиват нанякъде. Възможно е легендата да се обясни и с естественото чувство на облекчение, което изпитваме след като сме изразили гнева си. Или с факта, че една интензивна тренировка ни оставя уморени и физически търсещи почивка.
При всички положения изследванията показват, че “вентилирането” работи в обратна посока и хората, които търсят израз на гнева си (дори и върху кукла или боксов чувал) се гневят по-често, по-трудно контролират емоцията и тя остава по-дълго време.
Психотерапия на гнева
И ето, че логично стигаме до въпроса – какво можем да направим?
По отношение на психотерапия на прекомерния гняв е писано значително по-малко отколкото за терапевтирането на почти всяко друго състояние (например депресия, тъга). Гневът всъщност е обект на изследвания предимно на социалната, а не на клиничната психология. Това е странно, имайки предвид, че за терапия на човек с проблеми с гнева е нужно около 4 пъти повече време, отколкото за човек с подобни проблеми, който не се гневи прекомерно (цит по Реймънд Ди Джузепе). Въпреки това изследвания по темата съществуват и имаме полезни терапевтични насоки и ходове.
Както споменахме, се работи по две емоции – гневът и тази отдолу. Ако “не закачаме” гнева, тази отдолу може да е притъпена, но плащаме огромна цена във физическо здраве и отношения с другите. Ако пък премахнем само гнева може да остане тъга, вина, срам и дистимични или дори депресивни състояния, свързани с тях.
При психотерапията на гнева една основна работа е мотивационната – психотерапевт и клиент се съюзяват, за да разберат как гневът пречи на клиента и как му помага. Ако гневът помага по някакъв начин да посрещне нуждите си, се изследва дали тези нужди могат да бъдат посрещнати по един по-функционален начин. Едно осъзнаване на вредите от гнева дава на клиента мотивация да работи, за да промени своето мислене, което води до промяна на чувствата и поведението. Мотивирането не е лесно, поради спецификите, които вече разгледахме – гневът се услажда, а емоциите отдолу са много по-неприятни.
Може да се започне с някои чисто поведенчески интервенции. Идентифицират се специфичните патърни и ситуации, в които човек се ядосва. Осигурява се някакво избягване или притъпяване на стимулите. Много е важно да се осигури дистанция между тригъра (спусъка) за емоцията и реакцията. Съществува легенда, че в британския парламент разстоянието между двете фракции исторически е малко повече от две саби разстояние, за да има време ядосан депутат да се успокои преди кръвопролитие. Същата е логиката и на известното броене до 10. То дава време на висшите ни мозъчни дялове да се включат във вътрешния ни “дебат” и да обуздаят отчасти примитивните страсти.
Когнитивно-поведенческата терапия е изключително полезна в промяната на патърните на мислене – така нареченото “когнитивно реконструиране”. То представлява едно учене на човек да хваща автоматични, изкривени мисли и с методична работа да променя мисленето си. Когато се работи конкретно върху гняв е важно да обучим клиента да вижда алтернативни обяснения на чуждите поведения. Често се прави една много грешна атрибуция, в която някакво действие е преднамерено и насочено конкретно срещу гневящия се човек. Типични изкривявания на мисленето, с които се сблъскваме са черно-бяло мислене, четене на мисли, свръхгенерализация, етикетиране и други.
Когнитивно-поведенческата терапия е много полезна и в разбиране на това, което се случва или т. нар. концептуализация. Обикновено се намират едни дълбоки дисфункционални убеждения за аза и света, датиращи от ранно детство. “Над” тях седят много ригидни правила и допускания, които помагат за справяне с тези убеждения и чувствата, породени от тях. Именно тези правила – поради своята ригидност – са много лесни за нарушаване, а нарушаването им от страна на другите ни гневи. В когнитивна терапия се работи за намирането на правилата и промяната им към по-меки такива, които биха ни помогнали да сме по-добри партньори и приятели. За да се постигне това обаче трябва да се работи и по най-дълбоки убеждения. Когато те се променят, повечето правила стават ненужни.
След постигането на осъзнаване и промяна на патърна на мислене, е изключително полезно да се тренира оздравяването – да се тренират алтернативни реакции, за да се замести това, което е научено. За целта се хващат няколко типични ситуации, в които клиента се гневи и буквално се репетира. Човек е полезно да слуша себе си отстрани, защото е често не осъзнава как звучи, когато е гневен. Навикът да се говори гневно също е много силен и само осъзнаване не е достатъчно той да се премахне.
Изключително полезна за емоционално интегриране на един нов начин на мислене и репетиция на оздравяването е хипнозата. В хипноза, в едно трансово състояние, човек може да изживее и научи новите си реакции, новите си мисли, както и да изживее света без гняв, да “опита” това, което печели. Методът работи с директен достъп до несъзнаваното и може да прескочи бариери, които понякога са трудни за прескачане единствено с интелектуална работа.
В хипноза или с образни техники от един друг много популярен и работещ метод – схема терпаия – човек може да бъде насочен и към истински обект на гнева си. Например да се гневи на родител или були от своето детство, вместо – например – на всички мъже или всички авторитети. Това канализиране има изключителна стойност за собствените емоции и отношенията с другите. И плодовете не закъсняват.
Автор: Емил Бонев, клиничен психолог