Как възниква травмата от изоставяне
Травмата от изоставяне възниква в ранните детски години, когато грижещият се за нас човек ни напуска. Това напускане може да бъде действително изоставяне, но може да бъде и емоционално изоставяне. В първия случай говорим за напускане на домашната среда поради различни причини, докато във втория става въпрос за прекъсване на емоционалната връзка.
Примерите в първия случай могат да бъдат много – развод на родителите, смърт на някой от тях, заминаване в чужда държава, постъпване в болница и други. При емоционалното изоставяне родителят физически може да присъства, но емоционално да е откъснат или непрекъснато зает. Това може да се случи при появата но второ дете например, когато вниманието на родителя е насочено основно към бебето. Може също така да бъде поради психически проблеми или зависимости, като например към алкохол, наркотици, работохолизъм и други.
И в двата случая детето преживява изоставянето като загуба и е съпроводено от силни негативни емоции. Тъй като раната от изоставяне често се преживява в периода преди детето да може говори, тя се вкоренява дълбоко в психиката. Страхът от изоставяне може да е толкова силен, че да доведе до развиването на поведения, които да пречат на нормалното функциониране на вече порасналия човек.
Как се проявява травмата от изоставяне?
Раната от изоставяне се характеризира най-вече с развиването на зависимост. Човек, който се страхува да не бъде изоставен, се вкопчва във всеки по-значим за него човек до такава степен, че дори най-кратката раздяла може да бъде изживяна като изоставяне. Той често има силни емоции като паника, гняв или отчаяние. Зависимият човек вярва, че не може да се справи сам и отчаяно се нуждае от друг, който да го подкрепя.
За да задържи значимите хора до себе си, страхуващият се от изоставяне често пренебрегва своите нужди и поставя тези на другите на първо място. Това от своя страна води до проблеми с тялото и здравето му, като така в действителност изоставя себе си. Той също така разчита на външно одобрение и в тази връзка е изключително чувствителен към критика.
Тъй като полага много усилия да се хареса на другите, зависимият човек дава на другите повече отколкото получава. Това често води да натрупване на ненавист и разочарование, което може да се прояви под формата на пасивна агресия или гневни изблици. Той може да използва това и като повод, че другият „ще го напусне“, както всъщност винаги е вярвал и очаквал.
Възможно е да се развие и обратното поведение – това на прекалена независимост. Такива хора вярват, че не се нуждаят от никой и че трябва да се справят сами. Те са изключително способни и самостоятелни, но на цената да не могат да поискат или приемат помощ дори когато се нуждаят от нея. Дълбоко в себе си те вярват, че са неспособни да се справят сами и правят всичко възможно, за да докажат на себе си и другите, че могат.
Видове изоставяне
Основно изоставянето може да бъде въз основа на зависимост или на емоционална стабилност. В първия случай човекът действително не може да функционира сам и се нуждае от помощта на други хора. Зависимият е като малко дете, което има нужда да бъде обгрижвано постоянно. Този човек обикновено има на кого да разчита и да се уповава при необходимост. Много често такъв човек е бил прекалено обгрижван като малък до степен, че не е успял да развие собствената си автономност. За сметка на това е развил способността си бързо да намира хора, които да се грижат за него, и често скача от връзка във връзка.
Лили е на 28 г., тя е емоционална и страстна натура и иска да открие подходящия партньор. Тя бързо се влюбва и влиза в отношения с мъже, които среща. Но скоро след началото на връзката, тя започва да се чувства като обсебена от другия и като че ли забравя за себе си. Тези интензивни емоции често плашат любимия й и той започва да се отдръпва. На свой ред тя се чувства изоставена и започва да го обвинява, че иска да я напусне. Понякога стига до там, че да тества отдадеността на приятеля си. Това, разбира се, го отблъсква и отношенията между тях приключват. Лили се чувства погълната от тъга, гняв и отчаяние и за да потуши чувствата, тя се втурва в поредната появила се възможност за връзка.
Във втория случай става въпрос за нестабилност при емоционалните връзки на човека. Тези хора са загубили емоционалната връзка с основния човек, на когото са разчитали като деца. Те израстват самостоятелни, но страдат, когато се чувстват емоционално разделени от близките си. Те могат да функционират и да се грижат за себе си, но чувстват дълбока тъга, когато преживяват невъзможност да се свържат емоционално с другите. Много често такива хора се затварят в себе си, за да избегнат повторно нараняване. Те не се страхуват толкова от самотата, колкото от загубата и преживяването й отново.
Митко е на 33 г. и скоро е загубил майка си. Когато говори за това, той рационализира чувствата си и не успява да изрази емоциите си. Споделя, че се чувства изгубен и не знае как да продължи живота си, но не говори за това с близките си. Според него те няма да го разберат, а може и да се дистанцират. В резултат на това той подтиска емоциите си и продължава да живее все едно нищо не се е случило. В същото време се чувства изключително сам сред хората около него и тъгата отвътре го разяжда. Постепенно той се отчуждава и затваря в себе си, попадайки в капана на депресията.
Теория за привързаността и травмата от изоставяне
Теорията за привързаността се фокусира върху привързването между майката или основния човек, полагащ грижи, и детето. Когато то е привързано към майка си сигурно, то има база, върху която може да се развива здравословно и да изгражда здрави отношения с хората. Когато привързването между майката и детето е възпрепятствано, то не успява да изгради сигурна база и тогава говорим за несигурно привързване.
Такъв е случаят, когато детето преживява травма от изоставяне и особено емоционално изоставяне. Когато майката не присъства постоянно, има моменти на раздяла и прекъсване на връзката, детето развива тревожен тип привързване. То не знае дали и кога тя ще се върне, което води до силна тревожност, гняв и отчаяние. Дори когато майката се завръща, детето не се успокоява, а по-скоро иска да изрази разтърсващото преживяване чрез протест. Тези деца са по-чувствителни към раздялата и чувстват емоциите си по-интензивно.
В основата на този тип привързване стои фокусът върху другите и невъзможността да се успокоим и подкрепим сами. Отново търсим други, които да се грижат за нас или на които да разчитаме емоционално. И в двата случая не успяваме да развием самостоятелността си напълно поради страха да не останем сами или откъснати от другите. Дори като възрастни не успяваме да разгърнем изцяло потенциала си, страхувайки се да не бъдем погълнати от самотата и болката.
Как да излекуваме травмата от изоставяне?
Със сигурност лекуването на детските травми не е лесна работа, но не е невъзможно. Важно е да помним, че травмата от детството не е присъда, с която трябва да живеем. Също така не сме сами в лечението си, тъй като има много други, поели по този път. Най-важното е да знаем, че винаги можем да потърсим помощ от терапевт и че няма нищо срамно в това да се нуждаем от професионална подкрепа.
Напротив, много по-смело е да поемем живота си в собствените си ръце и да предприемем действия да го променим. По този начин поемаме отговорност за себе си и не разчитаме на другите да се грижат за нас. Грижейки се за себе си и предприемайки стъпки за преодоляване на страха от изоставяне, изграждаме увереност, че можем да се справим, че не сме толкова зависими от другите.
Първата стъпка към лекуването на травмата от изоставяне е да погледнем навътре към себе си. Трябва да разберем от къде идват болката и страхът. След като разберем произхода им, трябва да се научим да работим с чувствата си. Емоциите, които изпитваме, са свързани с потребностите ни. Разпознавайки нуждите в основата на емоциите си, можем да потърсим начин да ги удовлетворим, като поставим себе си на първо място. Трябва сами да си дадем това, което търсим от другите – грижа, подкрепа, насока, безусловна любов.
Като малки може и да не сме имали възможността да усещаме присъствието и любовта на хората, от които сме имали нужда, но сега имаме шанса да го направим за себе си, без да чакаме на някой друг. Когато страхът или гневът се надигнат в нас, можем да ги прегърнем и утешим сами, както очакваме другите да го направят за нас.
Ще има моменти, в които ще е трудно, затова винаги е добра идея да потърсим човек, който знаем, че ще ни подкрепи. Работата с терапевт също така изгражда наново доверието в хората, което може би сме загубили в миналото.
Какъвто и да е избраният път на лекуването на раната от изоставяне, първата крачка е най-важна и тя вече е направена. Осъзнавайки произхода и проявленията на травмата от изоставяне и как тя оформя живота ни, имаме свободата да решим как да продължим напред по пътя на посттравматичното си израстване!